Лора бавно бъркаше сутрешното си кафе в заведението на хотел „Диаманти“. Пред нея синееше цялото море. Въздухът ухаеше на смокини и я изпълваше с необяснима енергия, която не намираше никъде другаде по света. Дори животът в Ню Йорк не можеше да се сравни с това, което получаваше тук. Напоследък счетоводителската ѝ професия и начинът на съществуване, който тя ѝ донесе, бяха започнали да приличат на луксозен затвор, в който режимът беше точно регламентиран. Всеки ден, между 8 сутринта и 8 вечерта, седеше под изкуствено светление в просторен офис, разделен на малки работни кутийки. Колегите ѝ носеха почти еднакво облекло и си подмятаха шаблонни фрази: „Добре ли прекара уикенда?“ - „Да, чудесно, а ти?“.

           Какво ли щяха да си помислят, ако им кажеше истината за своята събота и неделя? Че беше отказала да отиде на поредната сватба, защото не искаше да отговаря на въпроса: „А ти омъжена ли си?“. Може би щеше да е забавно да се пошегува: „Да. Не ми харесва.“ Представяше си реакцията на гостите и въпреки, че я разсмиваше, сигурно тази закачка щеше да отблъсне и малкото ѝ приятелки. Затова предпочиташе да измисли любезно извинение и да навакса със съня.

           Събуждаше се към 11, излежаваше се до 12, обядваше до два и към пет часа се добираше до йога студиото. Заниманията ѝ бяха последвани от гореща сауна, душ и масаж. На тръгване задължително си купуваше фреш. На път за вкъщи минаваше през Сентрал парк. За разнообразие, понякога тръгваше по нова пътека, която я извеждаше на съвсем непознато място. Това я караше да се чувства сякаш преоткрива Ню Йорк. Ако някоя от приятелките ѝ позвънеше, обикновено не вдигаше. Темите, за които говореха бяха сватби, разводи или бебета. Повече ѝ харесваше да прекара малкото си свободно време вкъщи, с вечеря, доставена от любим ресторант и нееангажиращ филм.

Малката бяла шатра, под която седеше сега, беше най-любимо ѝ място. Идваше тук  за трета поредна година и зарядът, който получаваше я държеше до следващия път. Oт време на време поглеждаше към бара, защото сервитьорката беше забравила да донесе кафява захар. Кой знае кога щеше да се сети да мине пак. Добре, че не бързаше за никъде. Чакаше него!

           Вълнуваше се. Дали той щеше да дойде? Какво щяха да си кажат след толкова много години? Не можеше да повярва, че съдбата ги срещна пак. Защо ли? Лора отпи от чашата. Топлата течност се разля по гърлото ѝ, оставяйки по-силен и горчив вкус отколкото беше свикнала, нали сега я пиеше без захар!  С всяка нова глътка, тя си представяше нов сценарий.

           Не се бяха виждали цели 18 години - откакто бяха завършили музикалното училище в Пловдив. Нея я влечеше пеенето, него – композирането и пианото. След музиката Лора беше неговата най-ранна любов, а Виктор – нейната най-неповторима. Съхраняваше я на дълбоко, скъпо и недостъпно за други, а понякога и за самата нея, място в сърцето си. Как ли щеше да се развие животът им, ако тя не беше заминала да учи в Америка? Ако беше отишла с него в София и двамата бяха следвали в музикалната академия, щяха ли да бъдат щастливи? Сигурно! Но какво бъдеще виждаше тя пред себе си като певица тук през ‘98-ма година? Никакво! Тогава чалгата царуваше, а това не беше нейният стил. Мечтаеше да учи в чужбина и то в англоговоряща страна. Обожаваше английския още откакто го беше чула в песните на „Бийтълс“. В края на 90-те ученето в Англия беше безумно скъпо за обикновените хора от Източна Европа. Родителите ѝ се бореха с живота без да станат членове на комунистическата партия. Те бяха обикновени граждани, без специални привилегии. Лора беше упорита, умна и любознателна като тях и някак успя да си пробие път към американските училища, които я подкрепиха със стипендия и посрещнаха с отворени врати. Ако беше останала тук, с Виктор сигурно щяха да имат 12 годишно дете. 

           „Извинете, може ли да ми донесете кафява захар?“ -– пoпита Лора.

           „Да, разбира се“ - отговори сервитьорката, която незайно защо се завъртя около съседната маса без да провери дали единственият клиент на заведението има нужда от нещо.

           „Благодаря!“

Лора погледна радостно към чашката. Обожаваше българския обичай да слагат навити късметчета в чинийките за кафе. „Я да видим какво ще ми се падне днес!“ - помисли си тя. Изчака сервитьорката да донесе пакетчето захар и да се отдалечи преди да разгърне малката хартийка. Искаше да е сама за този специален ритуал.

           „В личния ви живот предстоят големи промени“, пишеше на листчето. Малко се стресна. Това май звучеше прекалено истинско, а тя очакваше нещо по-игриво и замечтано. Изсипа кафявите кристалчета в чашата си, разбърка и отпи нова глътка. „Поне кафето сега е по-сладко от късмета ми.“

           Какво толкова можеше да се случи и дали щеше да е свързано с него? Дали той пазеше част от любовта им както тя? Ако не се появи днес, отговорът е ясен, но ако се появи?

           Когато го видя преди няколко дни, той изглеждаше чудесно. Лора чу гласа му, докато вървеше по крайбрежната улица: „Извинете, може ли сметката?” -попита високо Виктор и вдигна ръка към сервитьорката. Лора замръзна. Kолко добре познаваше този глас! Дълбок и спокоен, имаше силата напълно да я хипнотизира. Тя погледна съсредоточено и малко плахо към мъжа, който се приготвяше да си тръгва: чернокос, широкоплещест, елегантен. Сега вървеше по-бавно, стаена в себе си. Струваше ѝ се, че въздухът се сгъстява, пречеше ѝ да направи следваща крачка. Нямаше как да намери заобиколен път на тясната крайбрежна пътека, a и още не беше сигурна, че е той. Пристъпваше тихо. Не чуваше нищо. Eто че сега беше моментът да мине покрай неговата маса. Тя се сгуши в широкия розов шал, който покриваше оголените ѝ рамене. Намести бялата си шапка така, че да покрие лицето ѝ добре и се приготви за бърз поглед към мъжа в бяла лятна риза.

           Една, две стъпки... сега! Видя го за секунди, докато той разговаряше с жената срещу него: първо пред погледа ѝ попаднаха устните му, после очите, които гледаха спокойно в някаква точка на масата. Май наистина беше той, но тя не можа да се спре и забързано го отмина. Изведнъж нещо я дръпна рязко назад. По закона на Мърфи или може би някой друг закон, шалът ѝ се беше закачил на крайчето на неговата маса и тя рязко залитна натам. Лора непохватно се обърна, за да види какво по дяволите се беше случило и точно тогава погледите им се срещнаха.

           Имаше чувството, че току-що е скочила от висока скала в приятно хладна вода и се опитва да изплува на повърхността. Пое първата глътка въздух и срамежливо откачи шала си.

„Извинете“ - каза тихо и се обърна. „Не може да ме познае“, помисли си... Рошава и скрита под тази шапка... Шалът се беше изхлузил от гърба ѝ и сега отдалечаващият се женски силует с разголени рамене, широкопола шапка и дълга лятна рокля беше образът, който Виктор следеше втренчено. Лора крачеше все по-бързо. Всичко около нея се въртеше. Стискаше силно чантата си и се блъскаше в спокойно разхождащите се туристи. Беше изминала около 10-тина метра, когато пак чу познатия глас зад себе си.

           Нервно отпи глътка кафе. Все си казваше, че трябва да го спре. Беше пробвала няколко пъти, и дори успяваше, но върнеше ли се в България задължително започваше да пие отново. Още малко и щеше да свърши сутрешната си доза, а него още го нямаше. Може би така беше по-добре, защото ако се появи сигурно щеше да се пристрасти и към него, а отказването бе толкова трудно... почти смъртоносно.

           Виктор беше част от нейното ДНК дори тя да не искаше да си признае или по-скоро припомни. Музиката ги беше свързалa завинаги. Докато бяха в гимназията, често работеха заедно. Виктор обожаваше нейния глас и ѝ акомпанираше, а освен това я научи да пише песни. Когато той ѝ обясни за първи път, че зад композирането стоят основни принципи, на нея ѝ се стори, че открива нов свят. Беше като Алиса в страната на чудесата. Двамата се събираха в една малка стая в къщата на баба му на улица „Иван Вазов“. Тя бе боядисана изцяло в бяло и в нея имаше само пиано, стол и канапе, големи прозорци и много светлина. Когато Лора влезеше там, времето спираше. Съществуваха само той, тя и музиката. Чувстваше се като във вакуум, безтегловна, витаеща на планета за чието съществуване знаеха само те. Когато той свиреше, a  тя запяваше, разстоянието между тях изчезваше дори да бяха в противоположни ъгли на стаята. Сякаш стотици хиляди магнитни нишки затрептяваха помежду им и ги превръщаха в едно цяло.Това беше най-чистото чувство, което някога бе изпитвала, а когато той погледнеше към нея, черните му очи заблестяваха така, сякаш цялата енергия на света бе събрана в тях и бе запазена само за нея.

           Лора се взираше в чашата си. За момент ѝ се прииска да може да гледа на кафе. Коя беше жената с Виктор? Любовница или съпруга? Дали го правеше щастлив? А той обичаше ли я? Започна да си представя дома им. Модерен, светъл, с всички удобства и все пак в минималистичен стил. Ниски мебели с изчистени линии, леко луксозни бани и голяма спалня, с още по-голямо легло. Лора знаеше, че това място от къщата е свято за Виктор, защото страстта, която музиката му даваше, той изливаше върху жената в неговия живот. Още помнеше първата им нощ заедно. Бяха работили над куп нови песни цяла зима и сега беше моментът да ги завършат, да посрещнат лятото и дългоочакваната ваканция. Топлината на новозадаващия се сезон вече се усещаше до към 9 – 10 часа вечерта. Тогава тяхната работа приключваше и обикновено Лора бързаше да се прибере, защото на другия ден трябваше да тича по задачи. Но точно сега беше различно, пред тях имаше много свободно време. „Кога ще се видим пак?“, попита  тя с необяснима тъга в сърцето. „Не знам. Предполагам, че скоро“, отвърна той. Виктор видя разочарованието по лицето ѝ. Тя бавно се обърна, за да сложи нотите и тетрадките в раницата си, но всъщност искаше да скрие сълзите, които внезапно я изненадаха. Посегна нервно към вратата в пълно мълчание и точно в момента, в който я отвори тя хлопна силно и се затвори пак. Усети Виктор на сантиметри зад себе си. Едната му ръка бе плътно опряна на вратата, а другата се промуши около кръста ѝ. Той леко я притисна към стената, погали я нежно по врата и ѝ прошепна: „А може би изобщо няма да те пусна да си ходиш.“ Колко пъти беше усещала неговия допир върху себе си чрез музиката, но истинското му докосване извади на повърхността емоции, които не осъзнаваше, че се таят в нея. Не беше сигурна как да ги изрази. Топлият юнски вятър нахлу през широко отворените прозорци на бялата стая и ги обля със сладкия си полъх. Лора бавно си пое дъх, усмихна се и започна да движи ръцето на Виктор по тялото си сякаш му показваше как да разучи нов инструмент. Отвън се чуваше шумоленето на раззеленилите се дървета, което постепенно се сля със звучния ритъм на една нова любов.

           „Да ви донеса ли сметката?“ - попита сервитьорката. Лора я погледна стреснато. Над главата ѝ крясна чайка и това ѝ помогна да се осъзнае. Беше седяла тук 45 минути и ѝ оставаше още една глътка кафе. „Донесете я.” Почувства се малко глупаво. На какво точно се надяваше? По улицата минаваха млади семейства с детски колички. Смееха се щастливо, вървейки прегърнати. Правеха си селфита. „Дали аз ще изпитам някога такова щастие?“, запита се тя. „Може би съм закъсняла. Може би е твърде късно за мен и Виктор.“ Разсеяно се загледа в хоризонта. Дали морето щеше да е така спокойно през целия ден, както беше спокойно сега? Всяко лято то взимаше по няколко жертви в Созопол. Бавно вдишваше и издишваше и си представяше сутрешното си гмуркане от скалите. Постоя така още няколко минути и почти беше изчистила съзнанието си, когато някой сложи ръка на рамото ѝ. Затвори очи сякаш беше зажадняла за това забравено усещане. Да, тя познаваше този допир. Виктор беше тук!